Както ходят при личния лекар, хората да ходят и при свещеника

Обществото ни е болно заради дългите години на атеизъм

Автор: Димитър МИРЧЕВ, зам.-ректор на Пловдивска духовна семинария “Св. св. Кирил и Методий” Интервю на Галина КОНСТАНТИНОВА

25.01.2013, http://www.marica.bg

 – Какви са причините, за да се случват все по-често трагедии като тази в Кючука с тройното убийство и самоубийство?

– Всеки може да посочи различни причини – обстановката, в която живеем, е трудна, кризата се отразява на всички, затрудненията в работната среда, в отношенията между хората. Но не бива да подценяваме факта, че нашето  общество  боледува, и то много. Резултатите от дългите години на атеистичен режим се виждат чак сега. Липсва религиозното възпитание в семейството, липсва посещението в църквата, не се търси за помощ свещеникът, където можем да останем насаме, да споделим нашите проблеми, да намерим  разрешение, да се успокоим. Тази духовна нищета е плод на много неща, а причините са свързани със  семейството, с училището. Когато се стигне до един такъв случай като драмата в Пловдив, започваме да разсъждаваме защо се стигна дотам, можеше ли да бъде преодоляна кризата в семейството. Изказват се коментарите, но не се взимат мерки да започне нравствено възпитание на членовете на обществото още от момента на формиране на личността  като ученици до достигането на едно ниво, когато са  ползотворни членове на обществото, взимат решения и  участват в него.

– Случаят стана повод да говорим, че всеки трябва да има и личен психотерапевт, как религията може да помогне?

– Както всеки от нас има личен лекар, който се грижи за телесните ни проблеми и болести, така всеки би могъл да има свой личен духовник, изповедник, духовен наставник, който да се грижи за душевните му болести. Душата и тялото са неразривно свързани. Когато  боледува душата, боледува и тялото. И обратно. Този духовен наставник изповедник може да насочва човек в ежедневния му живот как да постъпва във всяка една ситуация. Когато има здравословен проблем – отива при  личния лекар, има проблем, който го терзае душевно, спокойно може да го сподели в църквата, в която ходи. Ако сподели със свещеника своята тревога, винаги ще получи съвет как да постъпи и по този начин ще намери успокоение.

Лекарят се грижи за телесните ни болести, а духовен наставник може да бъде всеки духовник, който по една или друга причина е осъществил контакт с човека и му е вдъхнал доверие. Неслучайно църквата ни казва: Обичай ближния като самия себе си, защото единствено тогава ще можем да достигнем онова съвършенство, към което ни призовава Исус Христос. Човек през целия си съзнателен живот трябва да се  стреми към достигане на такова съвършенство. А то става чрез любов, любов към ближните, към всички хора, с които общуваме.

– Да, но точно това правило е нарушено по най-драстичен начин в случая с драмата на семейство Тепавичарови…

-Сега всеки специалист ще изкаже своята теория, ще потърси предполагаемите причини, довели до трагедията. Но съм сигурен, че никой няма да насочи вниманието именно към липсата на точно тази основа, върху която трябва да се градят човешките взаимоотношения – любов към ближните. А когато говорим за семейство, любовта между членовете му трябва да бъде безпределна. Неслучайно една от десетте божи заповеди е “Почитай родителите си, за да ти бъде добре и да живееш  дълго на земята”.  От друга страна, ангажимент на родителите е, като са създали своите деца, да ги възпитат, да ги научат на добро, на нравствени ценности, на отговорности. Но това може да стане само когато самите родители са запознати с тези ценности, които според мен проповядва единствено християнската религия. Ние не можем да ги научим  от учебниците, те се научават от проповедите на неделните и празнични богослужения от свещениците в църквите и ако ние не се обърнем към тях, резултатът няма да бъде такъв, какъвто трябва да е, тоест да бъде възпитано и отгледано едно дете правилно.

– Това ли е нещото, което отличава вашето училище от другите – че се обръща повече внимание на възпитанието на децата, не само на обучението?

– Най-важната задача в обучението в семинарията е именно възпитанието на децата, и то именно в тези християнски добродетели и ценности. Да знаят  как да постъпват правилно според християнското учение и да бъдат достойни членове на нашето общество. Какво е ежедневието на децата днес? Сутрин отиват на училище, където учат по съответната програма, следобед не всички имат занимания, трябва да се подготвят сами, родителите им са ангажирани със своята работа, за да изкарат прехраната, и за възпитанието на децата не се отделя достатъчно внимание и те така израстват. Докато в семинарията, живеейки на пансион, за  децата постоянно се грижат възпитатели, които са квалифицирани теолози, богослови. Те обръщат внимание на техните постъпки, следят децата в тяхното развитие, в отношенията помежду им, намесват се, когато  забележат, че постъпват неправилно, поучават ги как трябва да постъпват, да бъдат справедливи. Учат ги ако ви ударят от едната страна, обърнете и другата. Чисто психологически подтекстът е да не отвръщаме на злото със зло, защото то може да се разрасне в по-голямо зло. По-добре да отстъпим и да постъпим мъдро, като по този начин предотвратим разрастването на по-голям проблем. Децата, възпитавайки се тук, ходят сутрин и вечер  на богослужение в църквата, там се молят, четат богослужебни текстове, помагат по време на службата, което също ги възпитава в християнски дух.

Когато един родител иска да запише детето си в училище след 7-и клас, винаги се интересува дали се учат езици и има ли някаква сигурна реализация. В семинарията децата получават солидна богословска и обща подготовка, като освен с общообразователните предмети учат доста богословски предмети, изучават класически езици, английски, руски, славянски език.  Веднага след завършване на обучението им се предлага възможност да продължат да учат с предимство специалност богословие в университетите в Пловдив, Велико Търново, Шумен, София. Митрополит Николай помага страшно много за реализирането на тези деца и за възможността още докато учат висшето си образование, да имат някаква работа в отделите на митрополията – дали ще е в културно-просветен отдел, дали ще е в хора на митрополита, получават възможност за реализация, като по този начин се стимулират да се усъвършенстват, и получават възнаграждение, за да си помагат в обучението. А след като завършат висшето си образование, могат да станат духовници, ако желаят, могат да продължат като преподаватели в семинариите, има все по-голяма нужда и от преподаватели по религия в училищата. Те могат  да работят в културно-просветен отдел на  всяка институция.